1 Не е ли войнствуване человеческий живот на земята? И дните му не са ли като дни на наемник?
2 Както раб желае сянка, И както наемник очаква заплатата си,
3 Така аз взех за наследие месеци на суета, И печални нощи ми се определиха.
4 Когато си лягам, казвам: Кога ще стана, и ще премине нощта? И омръзна ми да се обръщам до зори.
5 Плътта ми е облечена с червие и буци от пръст: Кожата ми се пука и тече.
6 Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
7 Помни че животът ми е вятър: кото ми няма да се върне за да види добро.
8 Окото на оногози който ме гледа няма да ме види вече: Очите ти са върху мене, а ето няма ме.
9 Облакът се разпилява и изчезнува; Така и слазящий в гроба няма да възлезе пак:
10 Няма да се върне вече в дома си; И мястото му няма да го познае вече.
11 За то аз няма да удържа устата си: Ще говоря в утеснението на духа си: Ще плача в горестта на душата си.
12 Море ли съм аз, или кит, Та да туриш над мене стража?
13 Когато казвам: Одърът ми ще ме утеши, Леглото ми ще улекчи оплакването ми,
14 Тогаз ме устрашаваш с сънища, И ме ужасаваш с видения;
15 И душата ми избира удавене И смърт, а не тези ми кости.
16 Додея ми се; не ща да живея до века: Оттегли се от мене; защото дните ми са суета.
17 Що е человек, та да го възвеличаваш И да туряш на ума си за него,
18 И да го посещаваш всяка заран, И да го изкушаваш всяка минута?
19 До кога не ще се отвърнеш от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
20 Съгреших: що мога да ти направя, Смотрителю на человеците? Защо си ме турил за Своя цел. И станах тегота на себе си?
21 И защо не прощаваш престъплението ми И не отнимаш беззаконието ми? Защото след малко ще спя в пръстта; И сутринта ще ме потърсиш, и няма да ме има.